Хаджи Николи Хаджидимов Минчев (17.02.1826 – 03.09.1892 г.) е изтъкнат търговец и борец за независима българска църква. Роден в Търново, той е син на хаджи Димо – проспериращ търговец на кожи и местен дарител. Благодарение на баща си, младият Николи получава солидно за времето си образование. Сред неговите учители е поп Евтим, който го възпитава в непреклонност пред гръцките владици. По-късно хаджи Николи поема бащиния занаят и се жени за дъщерята на търновския предприемач хаджи Минчо хаджи Цачев. През 1855 г. той наследява тъста си и става един от най-заможните търновци. Скоро след това влиза в търговско съдружие с Евстати Селвели, като тяхната фирма отваря кантори в Търново, Русе, Одеса, Букурещ, Виена и Истанбул. Това води до растеж на неговите търговски потребности, като през 1858 г. хаджи Николи поръчва на майстор Колю Фичето да изгради в Търново монументален хан, който да се ползва като склад за манифактурни стоки. Четири години по-късно, на Самоводската чаршия вече се издига ханът на хаджи Николи – един от най-ценните образци на монументалната обществена архитектура от късния период на българското Възраждане.
Междувременно хаджи Николи взима активно участие в борбата за църковна независимост. От 1856 г. той е в Истанбул, където заедно с Гаврил Кръстевич, Христо Тъпчилещов и българските свещеници Иларион и Авксиний води енергична дейност срещу гръцкото духовенство. През 1879 г. той се завръща в новоосвободеното Княжество България, където изпада в тежко материално положение. Умира през 1892 г. в Търново и е погребан в двора на църквата „Св. св. Константин и Елена“.
Идеята за паметник на хаджи Николи Минчев възниква през 1931 г. – 105 години след рождението му и почти 40 години след смъртта му. Конструиран и изработен в ателието на неизвестен майстор, паметникът се състои от шест елемента. Неговата основа представлява мраморен постамент, съставен от две части – долна и горна. Долната част е с размери 95 х 88 см, като на всяка от четирите страни има гравирани надписи. На лицевата страна се чете „Х. НИКОЛИ Х. ДИМЧОВЪ МИНЧООГЛУ НАРОДЕН ДЕЕЦ ПО ЧЕРКОВНИЯТЪ ВЪПРОС В ТЪРНОВО 1826 – 1892 Г.“ Останалите три надписа подсказват съдържанието на метални барелефи, поставяни в специално изсечени за целта гнезда с размери 40,5 х 61,5 см.
Постаментът на паметника на хаджи Николи.
Горната част на постамента е направена като отделен компонент с височина 29 см и дължина на страните 95 х 103 см. Външните лица са оформени във вид на декоративни корнизи, а в средата на горната повърхност има легло с жлеб, предназначено за поставяне и закрепване на метална статуя, изобразяваща хаджи Николи Минчев в цял ръст. Статуята е с размери 165 х 40 см, изработена е чрез леарска техника и е естетично дообработена.
Металната статуя от паметника на бележития търновец днес е експонирана в музей „Възраждане и Учредително събрание“
Цялостната концепция на паметника е замислена да напомня за активното участие на хаджи Николи Минчев в разрешаването на българския църковен въпрос. Това личи от надписите върху постамента. Единият от тях, разположен върху дясната му страна, гласи следното: „ВЪ ЕДНА РАЗПРА СЪ СЕКРЕТАРЯ НА ГРЪЦКИЯ ВЛАДИКА. Х. НИКОЛИ ПОКАЗВАЩЪ ПЪЛНАТА СИ КАСА СЪ ПАРИ МУ ЗАЯВИЛЪ „ВСИЧКИТЕ СИ ПАРИ ЩЕ ПОХАРЧА НО ГРЪЦКИ ВЛАДИКА ВЪ ТЪРНОВО НЯМА ДА ОСТАВЯ“. Този надпис се отнася за един интересен момент от живота на търговеца. Според сведенията, през 1855 г. в търновската му кантора идва секретарят на митрополията Константинос Мегавулис. Между тях започва разговор за българските училища и гръцкото духовенство, който бързо прераства в разгорещен спор. Преди да изгони гърка, хаджи Николи отваря пълната си хазна и се заканва, че ще похарчи всичко за да свали Неофит Византиос от митрополитския пост в Търново. През следващите години търговецът спазва своята закана и дава огромна част от състоянието си в борбата за независима българска църква.
На лявата страна на постамента има друг надпис, гласящ: „ПАТРИАРШЕСКИ СЪБОРЪ ВЪ ЦАРИГРАДЪ. ФЕВРУАРИ 1860 Г. ТЪРНОВСКИЯ ПРЕДСТАВИТЕЛЪ Х. НИКОЛИ ОТЪ ИМЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОДЪ Е ПРЕДЯВИЛЪ 1. БЪЛГАРИТѢ НЕ ПРИЗНАВАТЪ ДЪЛГА НА ПАТРИАРШИЯТА НИТО СЕ ЗАДЪЛЖАВАТЪ ДА ГО ПЛАЩАТЪ 2. НАРОДА ИСКА САМЪ ДА СИ ИЗБИРА ВЛАДИЦИТѢ 3. ВЪ БЪЛГАРИЯ ДА НЕ СЕ ИЗПРАЩАТЪ ВЕЧЕ ГРЪЦКИ ВЛАДИЦИ 4. НЕЗАБАВНО ДА СЕ ВЪЗСТАНОВИ ТЪРНОВСКАТА ПАТРИАРШИЯ И ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ“. Този надпис напомня за Патриаршеския събор в Истанбул, свикан по инициатива на Високата порта през октомври 1858 г. На него присъстват 46 делегати, които трябва да решат съдбата на българската църква. Там обаче са допуснати само четирима българи – Георги Чалъков от Пловдив, Илия Петров от Видин, Петко Славейков от София и хаджи Николи Минчев от Търново. Техните искания са изслушани по време на първите заседания, но гръцкото духовенство не ги взема под внимание. Освен това патриаршията предлага да прехвърли своите дългове върху българския народ. Недоволен от това, на 5 февруари 1860 г. хаджи Николи застава пред съвета и в четири кратки точки посочва онова, което най-точно отразява българските църковни интереси. Десетина дни по-късно, на 16 февруари, съборът е закрит без да се предприеме нищо по посока на българските искания. Това на свой ред дава повод за известната Великденската акция от 3 април 1860 г.
Четвъртият надпис е разположен на гърба на постамента и гласи: „ПЪРВИ БЪЛГАРСКИ СЪБОРЪ ВЪ ЦАРИГРАДЪ 23 ФЕВРУАРИ 1871 Г.“ Той подсеща за участието на хаджи Николи Минчев в Привременния екзархийски смесен съвет, свикан в Истанбул през март 1870 г. със задачата да изработи проектоустав за управлението на Българската екзархия. След позволението на султана, този съвет се заема да подготви Първия български църковно-народен събор, тържествено открит на 23 февруари 1871 г. в турската столица. В него участие взимат общо 50 души, сред които е и хаджи Николи. След 37 заседания съборът приема устав на новооснованата Българска екзархия, но поради политически причини не успява да избере църковен глава. Така на 24 юли той се саморазпуска. Едва на следващата година Високата порта разрешава избора на екзарх, като на 16 февруари 1872 г. за такъв е посочен видинският митрополит Антим I.
Оригинална снимка от участниците в Първия български църковно-народен събор и направения по нея барелеф от паметника на хаджи Николи.
Макар да е известно много за миналото на хаджи Николи Минчев, историята на паметника му все още не е напълно изяснена. Според непубликувано проучване на доц. д-р Лора Дончева от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, той е поръчан от сина на х. Николи Минчев – д-р Иван Николиев. През ноември 1931 г. д-р Николиев се обръща към Великотърновския общински съвет с молба паметникът да бъде поставен на публично място в града. При внасянето на това предложение, Градският съвет се допитва до местния клон на Дружеството на инженерите и архитектите, който предлага четири места, подходящи за поставянето на паметника – градината пред Общинския дом (днес градината пред сградата на музей „Възраждане и Учредително събрание“), алеите на Царевец, градският парк „Марно поле“ или пространството около новата сграда в местността „Боруна“. Въпреки тази първоначална инициатива, не се стига до окончателно решение за съдбата на паметника.
Четири години по-късно, през април 1935 г., Градският общински съвет решава, че най-подходящото място за паметника на хаджи Николи Минчев е в двора на неговия хан. Поставянето му обаче трябва да стане след евентуалното отчуждаване на имота и след изграждането на нова вътрешна градина. Този замисъл обаче също остава нереализиран. През 1937 г. инициативата е подновена от Мария Хараламбиева – дъщеря на хаджи Николи Минчев. В началото на 1939 г. тя припомня на търновския кмет арх. Никола Русев и на общинските съветници идеята ханът на баща ѝ да бъде превърнат в обществена сграда с двор в който да бъде поставен паметникът. За да се освободи достатъчно пространство, тя предлага премахването на два съседни дюкяна. През април същата година Градският съвет преразглежда въпроса и решава паметникът да бъде издигнат като част от т. нар. „Алея на възрожденските дейци“, която трябва да се изгради в местността „Боруна“. Идеята за тази алея обаче не се осъществява и инициативата за поставянето на паметника се изоставя.
До 1970 г. ханът на хаджи Николи Минчев е собственост на неговите наследници. След това в сградата е разположена музейна експозиция на Великотърновския окръжен музей, отразяваща възрожденския период в Търновския край. Според работещите там музейни специалисти, паметникът на хаджи Николи Минчев бил съхранен в складовите помещения на сградата. По-късно, през 1987 г. ханът е предоставена на Националния музей на архитектурата, а през 1992 г. той е реституиран на наследниците на хаджи Николи Минчев.
Днес бонзовата фигура от паметника може да се види в експозицията на музей „Възраждане и Учредително събрание“. До нея са показани и два от барелефите. Единият пресъздава изказването на хаджи Николи пред Патриаршеския събор в Истамбул, а другият възпроизвежда снимката на участниците в последното заседание на Първия църковно-народен събор. Третият барелеф е в неизвестност. Мраморният постамент се намира на площад „Съединение“ до музея „Затвор“, но обичайно остава скрит от погледа на посетителите поради използването на стария градски централен площад като паркинг.
Изготвил: Д-р Димитър Харбалиев, уредник в отдел „История на България XV – XIX в.“
