Райчо Николов е роден на 1 юни 1840 г. в село Райковци, Великотърновско и тази година се навършват 180 години от рождението му.
След края на Сръбско-турската война от 1876 г. някои от българите, взели участие в нея, поемат към Влашко. Сред тях е и Райчо Николов, който с помощта на БЦБО и руския консул в Букурещ започва материално да подпомага своите новодошли сънародници. Не след дълго той научава, че руснаците се готвят за война, и решава да замине за Кишинев. Там се среща с генерал М. Драгомиров, който го зачислява в редиците на 56-ти пехотен Житомирски полк.
На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Османската империя. По този повод в Кишинев се провежда парад с участието на т.нар. Пеши конвой – формирование от българи под командването на генерал Н. Столетов. В него е и Райчо Николов, който вече е със звание „капитан“. В края на месеца, поради появата на нови доброволци, княз Н. Николаевич преименува конвоя на Българско опълчение. Капитан Райчо Николов е назначен за ротен командир и бива изпратен в Плоещ със задачата да организира лагер за опълченците. Там той съставя „Закон за българските войници“ – първият български военен устав. Чрез него се определят длъжностите и отговорностите на българския войник, който трябва да бъде бдителен и „в никой случай да не загуби приличността войнишка“. Забранява се пушенето, пиенето, свиренето, разговорите с външни хора и доброволното предаване на оръжието. Обръща се внимание и на военните длъжности, на авангардните части, на патрулите и техните задължения.
Райчо-Николов като граничен офицер на бесарабската граница – около 1870 г.
Интересен момент от живота на капитан Райчо Николов настъпва в края на май, когато руският император Александър II посещава лагера на Българското опълчение и желае лично да се срещне с него. Официалната среща между тях се състои в резиденцията на императора в Плоещ, където двамата разговарят. Александър II добре помни подвига на 14 годишния Райчо, който по време на Кримската война успява да преплува Дунава и да извести руснаците за разположението и въоръжението на турската войска.
През юли 1877 г. капитан Райчо Николов се захваща с рекрутирането на български опълченци. С помощта на свои съмишленици до края на месеца той успява да събере близо 450 души, а до средата на август привлича други 1200 доброволци. Те се групират в Търново и образуват 10-та опълченска дружина, която на 19 август се разполага край с. Зелено дърво, Габровско. Тук капитан Райчо Николов разузнава района на хълма Малуша и настоява пред своя командир опълченците да заемат именно тази позиция. Предложението му обаче не се приема. На следващия ден таборите на Сюлейман паша се настаняват на хълма и започват да обстрелват Шипченската позиция.
Райчо Николов през 1877 като капитан на опълчението.
В края на август капитан Райчо Николов е изпратен в Търново за да подготви новосформираната 8-ма опълченска дружина. През октомври той се връща край Габрово, а в края на декември взима участие в тежкия поход през Химитлийската пътека. След победата при Шейново, българските опълченци предават пленените турски войски на руските част в Търново. От там капитан Райчо Николов отива в Елена, където Одринското примирие го заварва. На 16 април 1878 г. той е изпратен в Търново, където две седмици по-късно е приведен в 9-та опълченска дружина. След това той съдейства за набирането на първия набор от бъдещата Българска земска войска. Почти година по-късно, на 5 март 1879 г. той е изпратен в Пловдив за да подпомогне формирането на Румелийската милиция. По-късно става комендант на града. Животът му приключва с обявяването на Съединението, като на 6 септември 1885 г. той е застрелян пред пловдивската поща.
Паметник на Райчо Николов в с. Райковци, Великотърновско.
Днес животът на капитан Райчо Николов продължават да ни вълнуват. Неговите дела и преданост остават записани в българската история като пример на родолюбие и всеотдайност към освобождението на България, а името му се превръща в синоним за бойно другарство.
Изготвил: Д-р Димитър Харбалиев, атдел „История на България ХV – ХІХ век“
